Днес, приятели избрахме да Ви запознаем и да си поговорим с една много интересна и специална дама. Ето как се описва самата тя:
„Свободна душа в тяло на 186 см, която юли навършва 32. Майка на почти 9-годишно момченце, което е едновременно най-голямото ми постижение и най-честият ми учител. Израснала съм с пиано и молив в ръка- свирила съм, рисувала съм, писала съм. Творчеството не е хоби за мен. То е начин да дишам. В момента се намирам в един от най-интересните периоди – creative projects, съдържание, писане, всичко което позволява на идеите да излязат навън.
Обичам тренировките, но не в смисъла на тичане по бягащи пътеки и под флуоресцентни лампи. По- скоро са тежести в гаража, движение в природата, така че да съчетавам тяло и ум едновременно.
Четенето е религия. Готвенето е медитация. Духовните практики – компас.
Едно от нещата, което ме движи е истинската връзка с хората. Не „small talk“. Не повърхностни разговори. А онези разговори в 23:00 за смисъла, за страховете, за мечтите. Тези разговори и свързането, преоткриването на хората отвъд първоначалната корица, са причината да създавам съдържание.
Дълго бях в корпоративния свят. Бързо разбрах, че клетката може да е позлатена и пак да си е клетка. Отне ми време да събера смелост да излезна от там / направих го с подкрепата на човека до мен /, но не съжалявам и секунда за това решение.
Днес имам собствен бизнес за хранителни добавки и консултантска дейност – и строя нещо свое от нулата. Което е едновременно страшно и точно правилното нещо.
Неща които хората не знаят за мен?
Всеки ден се опитвам да боря страховете си и да правя нещо, което да ме изкарва извън зоната ми на комфорт.
Първоначално изглеждам сдържана и дистанцирана, но когато усетя човека се ръзгращам много бързо и показвам топлата си страна.
И въпреки 186-те сантиметра …понякога все още се учудвам колко малко място съм се чувствала задължена да заемам. Работя по въпроса!“
Така описва себе си Цветомила Курдова – една различна, цветна, интересна и не на последно място висока жена! В следващите редове ще си поговорим по-детайлно за смелостта да бъдеш себе си, макар и често различен, за всекидневните избори и борби, които ни вадят от зоната ни на комфорт и смисъла, зад всичко това!
1.Как се появи желанието за споделяне на ежедневието ти, мислите и теразнията в социалните медии и след това как дойде и смелостта реално да го осъществиш?
Желанието се появи много, много преди смелостта.
Дълго наблюдавах другите, четях и усещах нещо, което не можех да назова и то беше, чe има неща, които хората чувстват, но никой не казва на глас. И аз исках да бъда тази, която ги казва и ги кара да не се чувстват сами.
Смелостта дойде от раз. Спомням си точно конкретния момент, усещание, вълнение и сълзи. Беше преди няколко години, след консултация с моята психоложка, говорехме си за смелостта да се разкриеш, да бъдеш видян, а не да си нечия сянка постоянно.
Прибрах се, взех телефона, ръката ми трепереше / никога преди не бях говорила в социалните мрежи – на стори, в пост или каквото и да било друго./ Презаписах първото стори над 15 пъти, а от ръката ми течеше вода. После записах второ и трето, говорех точно за body image и приемане. След като записах и качих всичко се разлпаках и треперех цялата – вълнение, щастие, страх и блекчение в едно.
И разбрах едно – светът не свърши .
2 .Ти си известна със смелостта си да говориш открито за неща, които много жени крият. Кой беше онзи повратен момент, в който реши: ‘Стига, ще го кажа на глас’?
Нямаше един повратен момент. Имаше много години натрупване и осъзнаването, че това е натрупване на чужд товар, които изморява мен и ми пречи да се наслаждавам на живота и да пропускам много възможности.
Натрупването беше от коментари, погледи, смях. От неща, които са уж казани с усмивка, но с остри ръбове. От моменти, в които исках да кажа нещо и се спирах, защото вниманието щеше да е обърнато към мен. Просто в един момент ми писна.
3. Ти си висока 186 см и си преминала през битки с килограмите. Как се промени отношението ти към собственото тяло, след като започна да го приемаш не като ‘проблем’, а като твой дом?
Промяната не дойде, когато тялото ми се промени, защото още дълго време се виждах с наднормено тегло, виждах се с епитетите, с които са ме наричали. Не е лесно да си високо, пълно момиче с огромна коса, а на всичкото отгоре и умно.. Най подходящата мишена в гимназията и училище.
Усещането, че тялото е мой дом дойде, когато осъзнах, че тялото ми не е враг, не трябва да се боря с него, защото то е част от мен и неговата единствена цел е да ме пази и да е най-доброто място за моята душа. Осъзнах, че тялото не е проект с крайна цел перфекност и трябва да се вслушвам в него и да се грижа за него с обич.
В момента, в който започнах да го виждам като съюзник и като “ние”, нещата се промениха.
4. На нашите географски ширини високите жени са изключение. Често предизвикват коментари, реакции по улиците и на публични места, как ти се справяш в тези ситуации?
В началото ги усещах много- вссеки поглед, всеки коментар, всяко „колко си висока!“ и всякаки заучени фрази и епитети. Случвало се е да ме е срам да стана, да отида до тоалетната в гимназията или да се изправя, да стоя изгърбена, само за да избегна коментари.
После разбрах нещо просто – хората коментират това, което е извън нормата им, но и не само – хората коментират всичко и всеки . Не винаги от злоба. Понякога от изненада или просто, за да кажат нещо . Изборът как да го приемам е мой.
Избрах да го приема като забележителност. Ако ще ме гледат- нека гледат човек, който върви с достойнство. И, за да сме по-точни – 186 см достойнство. Нито сантиметър по-малко.
5. Какво би казала на момиче, което е високо като теб и в момента се чувства „прекалено“ за света около себе си?
Бих й казала нещо, което никой не ми е казал на мен.
Не си прекалено голяма, не си прекалено висока – светът около теб е малко тесен. Това не е твой проблем за решаване.
Заемай пространство. Буквално и преносно. Не се свивай, за да се вместиш в рамките на хора, които никога не са живели в тяло като твоето.
И знай, че някъде там има момиче, което те гледа и за първи път се чувства по-малко само. Ти правиш това просто като съществуваш. Не го подценявай.
6. Ти имаш сериозна работа, семейство и тренировки. Коя е тайната ти за това да не се побъркаш в ежедневието – или все пак имаш дни, в които се побъркваш и това е нормално?“
Тайната ми е, че e нямам тайна.
Имам дни, в които всичко се нарежда по план, но имам дни, в които планът се променя по 10 пъти на ден. Единствената константа е, че рано сутрин взимам своето време за тренировка , движение и старт на деня по моя начин.
Научих се, че перфектността е измислена и това, което е реално са последователността и адаптивността.
Много организирана съм, мултитасквам постоянно и това вреди, затова често си давам почивка от всичко и всички.
7. Къде в този натоварен график остава място за тишина и само за теб? Имаш ли своите малки „ритуали“?
Сутринта е моя и изцяло съобразена с мен и желанията ми. Ставам между 5 и 6ч., за да имам това “тихо време”
Кафе и закуска без телефон. Дори само 10 минути. Преди детето. Преди нотификациите. Преди денят да е решил какво иска от мен.
Това малко нещо е основата на всичко останало, както и тренировката И то не защото трябва, а защото това вече е моята същност и се чувствам зле, ако не се движа.
8. Семейството ти подкрепя ли откровеността ти или понякога се притеснява, че споделяш твърде много?
Подкрепят ме, разбира се. Споделям това, което преценя. Има толкова много, което си остава само за нас и не се вижда в социалните мрежи, защото е съкровено.
9. Освен теглото и ръста, кои са другите ‘невидими’ женски проблеми, за които малко се говори, а би трябвало – например в работата, в приятелствата, в интимността?
Много. Твърде много.
За изтощението, което не се вижда. За това как жените носят емоционалното тегло на всичко около тях и никой не го признава за работа.
За приятелствата между жените – колко крехки са и колко рядко говорим за самотата в тях.
За това как жената след определена възраст започва да се чувства невидима в обществото. Докато мъжете „остаряват достойно“.
За хормоните. За цикъла. За това как тялото ни се променя и ние се срамуваме от промените вместо да ги разбираме.
Говорим много малко за много важни неща.
10. Какво те разплаква в днешно време и какво те разсмива до сълзи?
Разплаква ме доброто.
Не трагедията, а доброто. Момент на истинска човешка топлота, свързване на душите и усещането за споделеност. Дете, което прегръща майка си. Непознат, който помага без причина. Чистите души.
Разсмива ме до сълзи… животът. Нашият собствен абсурд. Ситуации, в които единственото разумно нещо е да се смееш.
И синът ми. Той има усет за хумор, който не разбирам откъде е дошъл, или може би знам, хехе. Но той ме радва всеки ден.
11. Представи си, че след 10 години поглеждаш назад към днешната себе си. Какво искаш да видиш, че си направила за жените, които те следват?
Искам да видя, че съм помогнала на жените да заемат пространството, което им се полага.
Не драматично, не шумно, нито с движения и манифести.
Да се чувстват свободни да изглеждат както искат, а не да следват модни тендинции и визии за тялото си, да обичат всяка една част от себе си, да се заявяват във всяка една ситуация, да стоят смело и изправени пред всеки един човек, който ги подценява и да гледат на живота с една идея повече хумор и закачливост.
Ако след 10 години някоя жена каже „имаше един момент, в който прочетох нещо и се почувствах по-малко сама“ или “разсмя ме до сълзи ”, “ и аз зи мислех същото, но не знаех как да го обясня ” – ще съм щастлива.