В следващите редове ще си поговорим за изкуство.
Кой е Ивайло Вълканов ?
Ивайло е адвокат, артист, баща, приятел, който удобно е приютил в себе си образа на артист и юрист. В последните близо четири години той рисува своите творби, които се радват на силен интерес, като същевременно с това, продължава да си плаща членския внос в адвокатската колегия.
Интересен човек, съчетаващ сериозността на една неминуемо тежка и отговорна професия като правото, с лекотата на артиста, на фриволната душа, на търсещия странник.
За това как се става художник и адвокат едновременно, за изкуството и неговата „цена“, както и още други въпроси, ще си поговорим с г-н Вълканов в следващите редове.
- Ивайло можеш ли да ни обясниш как съжителстват право и рисуване в един човек?
Прекрасно. Съжителстват прекрасно, защото двете съм ги поставил диаметрално противоположно в живота ми и по този начин внасят нужният ми баланс в него. Правото ми даде едно логическо, линеарно, последователно мислене, докато рисуването, от друга страна, ми дава интуитивното, абстрактно и непоследователно, алинеарно* /не съм сигурен, че съществува такава дума, но би трябвало/ усещане. Сумарно, всичко това ангажира еднакво много двете полукълба на мозъка ми и по този начин той работи по – ефективно, по – синхронизирано. Успешното съчетание между логиката и интуицията, между материалното и духовното, между разума и чувството, за мен това е ключът към постигане на реално приложеният, ефективен баланс в човека.
В стремежа си да си изясня горното, много пъти съм рисувал схема, илюстрираща идеята. Дори мога да я приложа за интервюто, но с уговорката, че, за да се разбере в пълнота, човек трябва да си изясни какво представляват обективното и субективно време, как перцепторната ни клетка възприема реалността, как преработваме в себе си едновременно и експлозивно и имплозивно време. Кръстът и декартовата координатна система са едни добри символични примери.
- Кога осъзна, че ти всъщност имаш талант?
Започвам с уговорката, че всички хора изобилстваме от таланти. Всъщност проблемът ни не е, че нямаме талант, а че сме твърде талантливи и поради прекомерната ни надареност, започваме да се губим и лутаме в това или онова, не, трето, и накрая се озоваваме от два стола на земята. Или по – лошо, оставяме се външните обстоятелства да ни поставят в удобна за системата позиция без дори да изследваме потенциалите си. Което е тъжно, защото човек е преди всичко е творец!
Преди да говорим за кога, първо трябва да кажа две думи за как.
Актът на осъзнаване, че имаш някакъв талант, ако си го представим като момент на прозрение, защото в същината си е именно това, изисква една предварителна подготовка на съзнанието. Не за друго, а за да бъде забелязано, отчетено като събитие самото осъзнаване. В противен случай, увлечени от фугата на времето, от ежедневието, рискуваме да пропуснем покрай себе си момента на прозрение, на осъзнаване и той да се върне в небитието, откъдето първоначално се е спуснал. И всъщност тогава вече не можем да говорим за осъзнаване, защото осъзнаването изисква спиране в мига, в момента и извличане на съдържанието, вложено в този момент. Изисква се работа на две нива: на първото ниво е обективната реалност, в която всички сме поставени, а на второ ниво е субективната, вътрешна, наблюдаваща и едновременно наблюдавана и извличаща извод за себе си от себе си нематериална, духовна реалност. Изисква се да погледнем на себе си от позицията на наблюдаващият наблюдаваното, като едновременно осъзнаваме, че сме и двете. Представете си о-съз-навам. Това е много важна дума, която си заслужава човек да се поспре за известно време в нея.
А сега за кога-то. Моментът на осъзнаване, както споделих по – горе, се явява последица от предварително привеждане на съзнанието в определено състояние. Последица от известна доза работа, себеопознаване, този така изтъркан от употреба термин. И мисля, че е свързан с притихването на един вътрешен конфликт в човека. В откровеното приемане, от една страна на себе си, от друга, на бога. Защото двете са неразривно свързани. Не можеш да отричаш себе си и да приемаш бога. Не можеш да отричаш бога и да приемаш себе си. Или приемаш или отричаш. Постигане на разбиране за себе си е свързано с помирението, с установяване на едно вътрешно примирие, на сдобряване на Аза с всичко, което е, с Абсолюта. Това е моментът. Оттам нататък човекът, поради своята изначална надареност, когато стъпи на това установено вътрешно примирие със себе си, респективно с бога в себе си, неминуемо осъзнава своята талантливост, даровитост, способност да бъде всичко, което пожелае. Човешкото съзнание е омнипотентно. То е изначално отворено, необусловено, ето защо може да приема всякакви форми. Оттам нататък всичко е въпрос на избор в какъв аспект на реалността искаме да се изявим, проявим.
- Защо първо избра правото като професия?
Поради страх. Изборът бе компонентен. ОТ една страна периодът в живота го изисква от теб: завършваш гимназия, от теб се очаква да продължиш да учиш висше образование. Знаеш, не знаеш какво, няма време за губене!, записваш! В семейството имаме адвокат, така че, казах си, ето, сигурна, отъпкана пътека, по която мога да се разхождам и да бера плодовете от градината на чуждия труд. Това е избор, породен от страх, от съмнения, от неувереност в собствените ми качества и потенциали. Но, казано е!, всяко зло за добро! Юридическото образование ми даде толкова много. И все още ми дава.
Системата е така неправилно устроена, че на излизащите от пубертета деца им се налага да избират какви да са без самите те да имат някаква яснота за това кои самите те са. Или поне аз нямах за себе си. Не знам другите как са. Ама каква яснота на 18 години ?? Нужна е реформация на образователната система в посока това децата да бъдат научени, преди всичко!, да си задават въпроси и да си дават редица от отговори, не един отговор, а редица от възможни отговори! Да бъде възприета хипотезата, че един проблем може да има редица решения, а не, както сега наложиха навсякъде, да отговарят автоматично на тестове с А, B, C и D. Това е дресировка на индивида в посока автоматизъм! Това искам дебело да го подчертая. Образователната система, налагайки тестове, превръща децата в автомати, поставя ги в позицията на реагиращи, отговарящи роботизирани индивиди. Защото не те задават въпроса, те само отговарят с 1, 2 или 3. Въпросът им е формулиран отвън, те само реагират от позицията на отговарящото. Те са принизени до позицията на реагиращото, а не на задаващото. Защо елиминират есетата, отговорите на литературни въпроси, преразказите, разказите, съчиняването, философията, етика, морала, творческите предмети ? Всички те са набутани като най – маловажни в програмата надецата. Аз, когато ходих на училище, беше ни втълпявано, че точните науки са най – важни. Колко ще имаш по математика е много по – важно от това колко ще имаш по рисуване. Пълен абсурд! Рисуването, пеенето, труд и техника, физическото възпитание – това са съществени за изграждането на един пълноценен индивид занимания. Изобщо … голям проблем. Нужна е реформация на образователната система!
- Според теб, възможно ли е в България творецът да бъде независим финансово и това да бъде основната му дейност?
Възможно е, разбира се. Имаме редица примери. Освен това светът вече се глобализира през плоскостта на интернет и ако човек има добра идея, ако я е реализира добре, дали ще разпространява творчеството си тук или на другия край на света, не казвам, че е еднакво лесно, но не е невъзможно. Разбира се, камъкът си тежи на мястото. Добре е да започнем оттук. По – лесно е. Но светът е там, границата ни вече е собственото ни самоограничение. А може би винаги е била само тя …
Има и друго. Когато човек се занимава с творчество, когато човек стъпи на призванието си, финансовият момент не се явява като цел. Парите са важни, спор няма, сметката трябва да бъде платена, но творческият акт, сам по себе си, няма нищо общо с парите, със стремежа към пари. Вие бихте ли вярвали в поема, написана, за да бъде продадена ? Ако поемата е стока за продан, тя вече не е поема. Поемата може да се продаде, но мотивът зад нея не бива да бъде продажбата. Парите се явяват последица.
Тук е момента да направя препратка отново към горното ми обяснение за синхронизирането работата на лявото и дясното полукълбо на мозъка: парите са израз на аритметичното, логичното, материалистичното мислене. Творческият процес е свързан с интуитивното, абстрактното, духовното, идеиното. Плодотворната симбиоза между двете е последица от балансираното функциониране и синхронизиране на двете полукълба на мозъка + сърцето! Тук добавям порива на сърцето, който трябва да бъде разпознат, чут, разбран, разрешен, проявен. Сърцето върви 100 крачки пред доводите на разума. Интуицията знае безпогрешно. Умът се лута в лабиринтите на доводите си.
Вярата е съществен компонент! Човек вярва ли, оттам нататък ..
- Как реагират хората на твоето изкуство и какво ти носи тази емоция?
Щом искат да го притежават, щом искат да го подаряват, щом искат то да присъства перманентно в домовете им, щом дават парите си за него, значи реагират положително.
Какво ми дава .. дава ми увереност. Успехът е храна за егото. Успехът ми дава материала, от който изграждам следващото стъпало, на което да стъпя и т.н. Отделно трябва да говорим за това, че егото не е нещо задължително лошо, даже напротив, и тези мантри, които ни бяха спуснати и втълпявани как трябва да „елиминираме егото си!“, за да постигнем дзен хармония са пълни глупости, имащи за цел единствено притъпяване творческия потенциал на индивида, на нашият субективизъм, на нашата безподобност! Ние всички сме прекрасно различни и безподобни, а ни диктуват да потискаме това безподобие. Защо ?
- Каква история разказваш с картините си?
Творчеството ми, макар и фрагментирано в различни сцени и картини, в същината си представлява един голям, хомогенен свят, подчиняващ се на общи, свои си, закони на физиката, химията, биологията и т.н.
Ако трябва да се спра на една дума, тя е „Добро“. Светът ми се стреми да показва доброто. Да дава пример за доброто. Да дава яснота на въпроса какво е добро. Да подсказва посоката. И това е достатъчно. Ако вие погледнете една моя творба и тя ви промени, обърне ви към доброто, това е всичко. За мен това вече е победа. Защото вие вече няма да сте същия. Вие вече ще сте една идея по – добър човек и аз нямам по – големи амбиции.
Разказвам посредством символи. Това е най – универсалният език, на който говори човечеството. Това е и причината, в някаква степен, хората да откриват себе си в творчеството ми. Всеки човек тълкува една моя творба по свой, субективен начин, и ето как макар една и съща за всички, тя всъщност е коренно различна за всеки.
Разказвам история за дръзновение! За човекът, дръзнал, да превъзмогне себе си, пристъпил отвъд ограничението на собствената си личност, прекрачил границата на установените територии, за да открие, парадоксално, себе си!, но този път автентичното си аз. Да открие всичко онова, което е искал да бъде, но не е имал куража да се просегне и вземе. Всъщност разказвам най – старата, най – баналната, най – изтърканата история.
- Защо реши да създаваш произведенията си в тези размери? Това за мен е доста интересно, тъй като повечето артисти имат мегаломански залитания, а при теб е точно обратното.
За читателите трябва да внесем разяснението, че аз рисувам миниатюри. Или поне наситени с много детайли творби, които изрязани, съдържат в себе си достатъчно информация, че да бъдат наречени миниатюри, но разгледани отгоре, по – мащабно, всяка една миниатюра е част от една по – голяма творба, която расте по малко всеки път, когато седна да рисувам. Но да не объркваме читателя излишно.
Миниатюрата е много личен, много интимен формат на творческо себеизразяване. Човек, когато рисува миниатюра, потъва много повече в себе си, отколкото, когато рисува на голямо платно. Това може би не е общовалидно, но важи за мен. В миниатюрата мога да се скрия. През нея преминавам, като през ключалка, в един друг безкраен по своята природа свят и оттам изваждам идеи, които после споделям.
Голямото платно може да бъде видяно от 10 метра. Миниатюрата изисква да скъсим драстично дистанцията, за да я възприемем. Ето това е интимността, която ме впечатлява. Миниатюрата ни задължава да спрем, да се приближим, да притихнем, да се фокусираме, да притихнем, да забавим хода на времето! Това е най – голямото й достойнство, защото в наши дни всички имаме болезнена нужда да забавим хода на времето си.
Андрей Тарковски каза „Обичам ограниченото пространство. В мъничкото пространство да намеря отражение на безкрайността.“.
- Мислиш ли, че имаме време и потребност за изкуство днес?
Кога не е имало ? Още с появата на човешкия феномен са известни и първите форми на изкуство. Изкуството има много важна задача, мисия и цел. Неговата функция не се изчерпва с това да краси някакво пространство или да се превъзнасяме пред майсторството на даден човек. Не се изчерпва и с това да изживяваме емоционално дадена проблематика. Ние живеем в свят на идеи. Погледнете около себе си ще видите, че всичко, всичко, всичко, което ни заобикаля е бивша човешка идея. Всичко, което сме сътворили около нас, най – баналното нещо е бивша човешка психика.
Днешната идея е утрешна реалност. Ние живеем в собствената си обективирана душевност. Качвам се в колата и шофирам по пътищата, благодарение на това, че стотици поколения хора назад във времето са отдали своята душевност, за да се случи този цивилизационен прогрес, за да мога аз сега да чаткам по едно устройство, което ме свързва с вас по някакви неведоми пътища.
Изкуството възстановява обратно изгубената, отдадената от човека във времето душевност. Децата затова толкова лесно изпадат в състояние на творчество. Защото тяхната душевност все още не е отдадена. Те са заредени. Съзерцавайки изкуство, ние възстановяваме в себе си изгубена душевност. Отделно, съзерцавайки правилното изкуство, защото това е много важен момент, ние възстановяваме в себе си усещането за хармония, симетрия и пропорция. Не казвам, че има неправилно изкуство, но, ако искате да вървите напред и нагоре в еволюцията … няма да слушате съвременна поп музика, например. Няма да пускате на децата си съвременна поп музика. А ще им пуснете класическа музика, народна музика, няма значение дали българска или японска. Народна. Тя съдържа в себе си хармоничност и пропорционалност. Тя е красива. Оттам нататък възпитаме в себе си чувственост към красивото и доброто. И това е. Много е отговорна задачата на човека на изкуството, защото неговата функция е да сее идеи.
- Къде те намираме сега и какво подготвяш?
Намирам се в разгара на изложба, която може да бъде намерена до 14-ти декември в една нова, прекрасна, чудесна галерия „Ателие 28“, на адрес ул. „Ангел Кънчев“ № 28. Извън това, тъй като рисувам миниатюри и разпространявам творчеството си предимно във формата на картичка или този на А6, аз самият, както обичам да се шегувам със себе си, съм една ходеща изложба.
В раницата си имам всичко необходимо – скицник, химикал и бои, за да творя. Обикновено нося и една кутия, в която имам 20-30-40-50 картички, принта, които са достатъчна бройка, за да се нарече това изложба.
Аз съм номад – художник, подвижна изложба. Можете да ме намерите винаги, когато се свържете с мен и се уговорим кога и къде да се чакаме, за да ви преведа през света си.
- Какво ще си пожелаеш тази Коледа?
Пожелавам си … хм, пожелавам си да култивирам повече увереност. Това е нещото, което най – много ми липсва в характера ми. И да съм здрав и всички около мен да са, защото знаете ..
Повече от изкуството на Ивайло Вълканов можете да видите на: https://www.instagram.com/studiovlknv/
https://www.facebook.com/idvlknv
Снимков материал: Кристина Динева
