В тази статия ще поговоря за една тежко добра поезия, не за масовия читател, която те оставя с образи в съзнанието и вкус под небцето.
Не се чете за лека нощ, защото не приспива, а обратното – събужда с въпроси. Безброй въпросителни знаци за живота, смъртта, любовта, кръвта, алкохола и още някои неща от вселенския смисъл…
Точно си мислиш, че си го хванал смисъла и се появява нов, който те плесва през лицето и забравяш всичко прочетено до момента.
Твърде проницателна, на моменти крайно груба и вулгарна, слагаш я в графа цинична, но точно тогава следните редове и ти оставят едно толкова приятно усещане за „deja – vu”:
….
цигарите, листата и картините
горят различно и различно топлят.
купи си хляб, бръснач, червена рокля –
със сигурност ще ти потрябват някога
…
и не пропускай да подушиш розите
във свят, във който бурените водят
и разликата между „рай“ и „край“
е само във прочистване на гърлото.
Из „На дъщеря ми“
Красиво, нали? И истинско…. да, мога да я нарека истинска до болка поезия. Болезнена от истините, които задава, от остротата на образите, които вае, от безсрамието да бъде гола. Но докато е непринудено разсъблечена се оказва и абстрактна, дори философски ангажирана:
…
дали вече не си твърде голям
за цирк?
или си твърде малък,
за да излезеш от него.
Из „Циркът“
Авторът на тази феерия от разнородна, вълнуваща и не на последно място съвременна поезия се казва Нинко Кирилов. Няма да Ви говоря къде е роден, какво е завършил и какви са бъдещите му творчески планове, защото това и Вие можете да го разберете, ако Ви интересува. Но ще Ви разкажа за последната му книга „Падане завинаги“, която е и причината да пиша тези редове.
Нека започна с нашето запознанство, което датира може би от преди 1 – 2 години. Случи се покрай моите поетически напъни, съвсем непринудено, както обикновено се случват хубавите неща. Бях силно впечатлена от начина му на писане, явно е имало защо. Директен, но и метафоричен, цинично груб, но и толкова красив стил на писане. Прочиташ нещо негово, след което ти се иска да четеш още и още, ей така появява се една жажда от нищото. Необяснима жажда или пък любопитство, а може би двете са едно и също.
Поради този си афинитет към качествената поезия, нямаше как да не отдам специално внимание на „Падане завинаги“, която излезе от печат буквално преди броени дни и от която впрочем са цитираните по-горе извадки от стихотворения. Една твърде силна, по мое скромно мнение книга, която освен с внушителния си обем от 132 страници, зашеметява и с обилното си многопластово съдържание. Заради нея съм седнала да напиша тази статия и това импровизирано, искрено и лично интервю. Силно се надявам да задам правилните въпроси, с които да достигнем до търсените отговори.
В крайна сметка, важното е да сме живи и здрави, но от време на време да храним и душите си, също не е зле!
Повече за НИНКО КИРИЛОВ, както и за неговата най-нова книга „Падане завинаги“ можете да намерите на фейсбук страницата му:
- Да започнем с въпрос за края на всички краища- смъртта! Прави ми впечатление, че темата за смъртта върви неизменно с любовта в „Падане завинаги“, но не непременно като нещо лошо… по-скоро като избавление, ново начало или необходимото зло. Как точно я възприемаш ти и какво място и отдаваш в творчеството си?
Дори го има в стихотворение в книгата: „защото любовта е смърт”. Двете понятия са в една вечна корелация във всяка форма на изкуство, но в поезията сякаш вървят като двойка най-често – като започнем от Шекспир през Бодлер и стигнем до Джим Морисън и например текстовете на Виле Вало. Любовта е крайност, смъртта е край. Хънтър Томпсън например беше посъветвал в някоя от книгите си никога да не бъркаме страстта с любов. Можем смело да допълним: можем да бъркаме любовта със смърт. Разбира се, тук не става въпрос за някаква макар и вербална некрофилия, а за търсене на връзките между понятията. И не да ги обясняваме – защото поезията не бива да обяснява – а да накараме някого да си зададе правилните, важните конкретно за него въпроси.
- И все пак любовта може да бъде и като „момиче, на което са подарявали само калии“. Кога си позволяваш да бъдеш небрежно оптимистичен и приятно влюбен?
Не си позволявам.
- А поезията и водката? Как стоят нещата тук, до колко едното не може без другото и как точно поезията е вечна , именно през тази призма?
Водката е например жена, която се целува така, сякаш мята тежки чукове в кристална пирамида и се наслаждава на резултата. Алкохолът е традиционен спътник в писането, знаем. Хемингуей съветва да пишем пияни и да редактираме трезви. Наскоро водих разговор с баща ми (който е художник) и той каза, че много рядко си позволява да пие дори чаша вино преди или докато рисува. Поясни, че не си го е забранил, но задължително опитва да рисува без чаша и само понякога, когато иска да смени перспективата или просто в момента нещо не се получава, си позволява няколко глътки. Всеки стимулант трябва да бъде съзнателно и много добре обмислено решение. И е изключително глупаво да се издига в култ позата, че артистите трябва непременно да се наливат от сутринта, за да могат да рисуват, пишат или композират.
- Какво всъщност искаш да кажеш на хората с тази книга? До колкото подразбрах си превърнал стихотворението на едно 7 годишно момче в заглавие на книгата…
Каквото исках да кажа, написах го. Или поне се опитах. Не обичам тази маниерност, когато някой тръгне да обяснява какво е искал да каже с картината си например – казал го е, остава ние да го разберем или не. А стихотворението на Боян Ротем – Бенджи много ме впечатли и някак съвсем естествено обедини около себе си трите дяла в „Падане завинаги”. И тук спокойно можем да погледнем глагола „падам” на английски – “fall” е падам, но „fall in love” е влюбвам се. Ergo имаме си отново връзката между смъртта и любовта.
- В последно време поезията се завърна като тренд , хора от различни възрасти купуват и четат поезия. По – скоро модна тенденция или всъщност душите ни са гладни за смисъл?
Вероятно и двете. Не ми допада идеята, че е „модерно да се чете” – това е все едно да кажем, че е модерно да се обича. Или да се диша. Четенето на поезия не е за всеки и в това няма нищо лошо. Сега, извинявам се за клишето, но четенето на поезия трябва да е потребност, а не да се случва с усилие и насилие. И, естествено, има поезия и поезия.
- Поглеждайки корицата на книгата ти, постоянно се сещам за един въпрос, ако сме ангели и демони в едно тяло, ти кои откриваш по-често в себе си ?
Предпочитам да не мисля толкова дуалистично в стил Яворов над това. Картината на Малиана НаМвари пак сама ме намери, както и стихотворението на Бенджи, и някак абсолютно пасна на цялата концепция. А, както ти отбеляза, в книгата има този контраст и дори полюсност между отделни стихотворения – опит за един вербален коктейл от красиво и грозно, колкото и банално да звучи. Обичам такива музикални албуми – да има много ясна логика в подредбата на отделните композиции, но никога да не оставяш слушателя да скучае.
- Бохем, по-скоро бунтар, или „последният Питър Пан“?
Не знам дали имаш предвид мен, или става дума за лирическия герой в книгата (защото той определено не е един и не ми е алтерего, както често се прави). Преди много години бях написал нещо като „ние живеем в крайности, а самият живот е безкраен”. Един приятел музикант обичаше да казва, че трябва да предизвикваме своите катарзиси – хареса ми това. А в един любим филм имаше реплика, отправена към писател – че няма как да живееш обикновен живот и да си велик писател. В този смисъл, да, вероятно е по-лесно да си бохем, бунтар и нещотърсач (както е казала Пипи) пред скуката и летаргията.
- До колко си позволяваш да събираш себе си и поетическите си образи си в едно общо тяло ?
С редактора на „Падане завинаги” Георги Гаврилов се шегувахме, че ще предизвикаме интересни реакции, ако под заглавието на книгата добавим уточнение „документална поезия”. Но това вече е правено, а и не е на 100% вярно. Накратко: да, има моменти от реалността, които са дооцветени и, както казва Уит Бърнет (легендарен литературен редактор): „Знаеш ли как се нарича това? Писане”.
- Кажи ми къде „падаме завинаги“ и защо книгата завършва със „СКОК.“?
Концепцията на дяловете и това „СКОК” накрая е на Георги Гаврилов и мисля, че премества конотацията на това падане. Защото човек може да падне случайно, а може и да скочи. В „По-сурово”, предната ми книга, темата за самоубийството беше сериозно засегната и някак логиката доведе до този образ. Не знам къде падаме завинаги. Вероятно всеки в себе си. Или в някой друг (пак онова за влюбването). Или не пада. Но не знам доколко можем да завиждаме на тези хора – както казва Чарлс Буковски „Някои хора никога не полудяват – колко ли ужасен живот живеят”.
- За финал, не мога да избягам от ежедневната ни тема, за съжаление, в последната година и половина наречена „пандемия“. Знам, че те засегна лично, но въпросът ми е свързан по-скоро с последиците върху психиката и душевността ни. Как мислиш, по-силни и преосмислени ли ще излезнем от цялото това житейско изпитание, или обратното- съсипани, с разрушена ценностна система?
Извънредната обстановка и неизбежните промени в ежедневието ни няма как да не засегнат всекиго. Но аз още отпреди това се бях изолирал сам вкъщи по съвсем други причини и почти не излизам, така че не мога да кажа, че животът ми се е променил много. Не знам за силни и преосмислени, но със сигурност ще излезем различни. И се надявам да оценяваме повече близостта. Защото в този ужасен израз „новото нормално” не виждам особено много нормалност. Хората имат естествена потребност (поне повечето) от жив контакт с различни форми на изкуство не само като форма на социализация – имат необходимост да ходят на театър, на кино, на изложба, на литературно четене. Не искам да звуча прекалено псевдопозитивно за финал, но Хемингуей казва, че ще сме по-силни на местата, където сме се счупвали. Надявам се пукнатините да не станат прекалено много.
