Днес ви запознаваме с Пламена Дънгова. Тя е майка на почти седемгодишен син, омъжена и понастоящем живее в Германия. Израснала е между Германия, България и Испания.
Защо избрахме да ви въведем в света на тази жена? Може би защото се вдъхновихме от нейната лична и професионална история, които тя умело е вплела в едно цяло. Жена, която е вдъхновение за нас като жени, но освен това и пример за това, че сме способни да се справим с всичко по пътя ни и то със сила и усмивка!
Като дете Пламена често е определяна като силно чувствителна и емоционална. Дълго време възприема това като слабост, докато животът не й показва, че именно тази сензитивност е нейната най-голяма сила.
Личният й път преминава през сериозни физически и емоционални изпитания – тежки здравословни кризи, дълбоки страхове и години на вътрешна трансформация.
Едно от най-силните преживявания в живота й е раждането на сина й, при което изпада в кома и се бори за живота си. Това преживяване преобръща изцяло посоката й. От този момент нататък тя започва да живее с ясно съзнание, че е тук с мисия – да се върне към себе си и да бъде от принос за другите!
Днес Пламена работи с хора, които търсят повече яснота, лекота и свързаност със себе си. Искрено вярва, че във всеки човек съществува дълбока вътрешна сила и потенциал за трансформация – понякога просто забравени, но винаги достъпни!
1. Всичките ви практики – позитивна психотерапия, коучинг, Рейки, енергийната работа – изглеждат като различни езици за една основна истина. Как сама ги определяте и разграничавате?
За мен всички тези направления не са самоличност, а инструменти в служба на човека. В центъра на работата ми не стоя аз, нито методът, а човекът срещу мен и мястото, в което се намира в своя път.
Основата ми е положена чрез базисно обучение по позитивна психотерапия, енергийна психология и НЛП, които ми дадоха яснота как работят психиката, моделите на поведение и вътрешните ресурси. По-късно задълбочих разбирането си за нервната система, страха и паниката чрез метода Capacitar, който работи с посттравматични реакции, мозъчните процеси и регулацията на амигдалата.
Паралелно с това преминах през дълбоко обучение и инициации в енергийни системи като Рейки (мастър ниво), Crystal Healing, Access Consciousness и много други. Тези практики ми позволяват да работя с онези нива, на които преживяването често предхожда думите.
Аз не прилагам методи по шаблон и не смесвам системи механично. Подходът ми е интегративен и адаптивен – воден от човека, от неговата готовност и от това, което в конкретния момент би било най-подкрепящо. Психологията ми дава структура и граници, невроразбирането – стабилност, а енергийната работа – дълбочина и присъствие.
2. Много хора преживяват трудности, но относително малко успяват да ги превърнат в основа на професия, която помага на другите. Кога осъзнахте, че вашето лично преодоляване на паник атаки и сблъсък с тежка диагноза ( тъй като споменавате това в едно ваше стори) не е само ваша история, а и инструмент, с който може да докоснете и помогнете на други хора?
Истината е, че дълго време не възприемах преживяното като нещо, което трябва да бъде споделяно или „използвано“. Първият ми фокус беше единствено да се върна към живота си – тихо, отговорно и с уважение към собственото си темпо. Личните ми трудности не бяха проект, а процес.
Осъзнаването дойде постепенно и много естествено. В моментите, в които започнах да бъда по-
присъстваща с други хора, забелязах, че не думите ми, а самото ми присъствие им носи усещане за спокойствие и разбиране. Хората започнаха да ми се доверяват, без да им разказвам историята си в детайли. Това беше първият знак, че преживяното е оставило в мен не рана, а капацитет и ресурс.
Моят личен опит с паник атаки и тежки диагнози не се превърна в инструмент, а в дълбоко вътрешно знание. Знание как изглежда страхът отвътре, как тялото губи усещане за безопасност
и какво всъщност помага в такива моменти – не теоретично, а реално. Това ми позволи да срещам хората без осъждане, без бързи решения и без нужда да ги „поправям“.
В един момент стана ясно, че когато личното преживяване е преминало през интеграция, то престава да бъде лична история и се превръща в пространство за другия. Не защото човек „е минал през нещо“, а защото е останал в него, научил се е да слуша и да присъства.
Днес знам, че моята работа не произлиза от болката, а от начина, по който тя беше осмислена и превърната в стабилност. Именно тази стабилност позволява на другите да се отпуснат, да се почувстват видяни и да намерят собствените си отговори.
3. Как изглежда на практика сесия с вас? По какъв начин комбинирате, да речем,
научно-базираните инструменти на позитивната психология с енергийните практики като Рейки? Можете ли да ни дадете примерна рамка?
На практика една сесия с мен рядко се побира в стандартния часови формат. Опитът ми показва, че за да се създаде реална промяна, е нужно време – време за доверие, за навлизане в темата и за интеграция. Затова обикновено сесиите продължават повече от час, а при необходимост могат да достигнат до два часа, винаги съобразено с човека и темата, с която идва.
Работя в ясно и безопасно пространство, в което човек може да се отпусне и да бъде чут, без
натиск и без очакване да „се справя“. Започваме с разговор, който дава структура и яснота – тук се опирам на инструменти от позитивната психотерапия, консултирането и разбирането за работата на ума и нервната система. Това помага темата да бъде назована и осъзната.
След това работата естествено преминава към по-дълбоки нива. Често работя със подсъзнанието и с отваряне на поле, в което човек може да се срещне със себе си отвъд страха. Там, където умът спира да анализира, а тялото и вътрешното усещане започват да говорят. В този етап използвам енергийни практики като Рейки и други интегративни подходи, които подпомагат регулацията, отпускането и вътрешното усещане за безопасност.
Практиката ми показва, че когато човек се почувства в сигурност, рядко се трансформира само
една тема. Обикновено се разгръщат няколко свързани слоя – страхове, стари убеждения, телесни реакции, повтарящи се модели. Затова не работя по фиксиран сценарий. Сесията се води от това, което се показва и е готово да бъде видяно в момента.
4. Някои хора биха казали, че фокусът върху позитива може да бъде изкуствен в момент на истинска криза като борба с тежки диагнози. Как отговаряте на това? И как точно позитивната психология ви е помогнала не да „заглушите“ страха, а да го трансформирате по време на лечение и възстановяване?
Разбирам напълно подобно възприятие, защото в моменти на реална криза всеки опит да се „мисли позитивно“ може да звучи неуместно и дори нараняващо. Позитивната психотерапия обаче няма нищо общо с отричането на страха, болката или реалността. Напротив – тя започва именно от тяхното признаване.
В позитивната психотерапия фокусът не е върху това да се заглушат трудните емоции, а да се разшири вътрешният капацитет на човека да ги понесе. По време на моето вътрешно израстване и възстановяване страхът не беше враг, който трябва да бъде победен, а сигнал, който носеше информация. Вместо да го потискам, се научих да го слушам, да го разбирам и да го поставям в контекст.
Този подход ми помогна да видя, че дори в най-тежките диагнози човек не се свежда само до
болестта си. Съществуват ресурси, отношения, смисъл, вътрешна сила и жизненост, които
продължават да са налични, дори когато всичко изглежда несигурно. Работата не беше да се
„усмихвам насила“, а да намеря опори, които да ми позволят да остана психично и емоционално
стабилна. Именно в тази интеграция настъпи трансформацията: страхът не изчезна магически, но престана да управлява решенията и тялото ми.
Днес това разбиране е в основата на работата ми с други хора – не да ги извеждам насила към „позитивното“, а да им помогна да открият вътрешна опора, от която позитивното може да се появи естествено и устойчиво.
5. Като Рейки майстор и енергиен практик, как обяснявате връзката между
емоционални/енергийни блокове и физически заболявания?
Когато говорим за връзката между емоционални или енергийни блокове и физическото тяло, за мен е важно да подчертая, че това не е въпрос на вина или опростени причинно-следствени обяснения. По-скоро става дума за начина, по който човек живее в себе си.
Практиката ми показва, че голяма част от ежедневните ни реакции – бих казала до около 90–95%
– се управляват от подсъзнателни модели. Това са теми, които често сме наследили: начини на реагиране, потискане на емоции, прекомерна отговорност, постоянна заетост или силна емоционалност в иначе малки ситуации. Много от тези реакции не са автентични за самия човек, а са формирани от семейна динамика, лоялност към родител или роднина, или ранни преживявания.
Тялото има изключително интелигентна вътрешна система. То „слуша“ и се адаптира, но едновременно с това знае, когато човек живее в роля, която не е в синхрон с вътрешната му истина. В началото тази комуникация е фина – напрежение, умора, болка. Когато човек е силно идентифициран с ролята, която изпълнява, често не разпознава тези сигнали. Тогава тялото започва да говори по-силно.
В работата си съм срещала жени, преживели тежки диагнози, включително рак на гърдата, преминали през многократни операции. В рамките на енергийна работа – включително Рейки и
други интегративни методи – понякога се разкрива запаметена информация в тялото и клетъчната памет, свързана с преживяно насилие или дълбока травма от детството. Когато тази информация бъде видяна, призната и интегрирана, тялото често намира нов начин да се регулира. В конкретен такъв случай, с който съм работила, заболяването до момента не се е възвърнало – но винаги подхождам към това с уважение и без да правя универсални заключения.
Моето лично убеждение е, че ако човек даде на тялото си пространство – не само да функционира, а да бъде чуто – способността за саморегулация и възстановяване значително се засилва. Това не изключва медицината, а я допълва чрез осъзнато присъствие и вътрешна връзка.
В личния си живот съм се научила да разпознавам сигналите на тялото много рано. Когато например получа главоболие – нещо, което се случва рядко – го възприемам като съобщение.
Знам кога се появява, защо се появява и какво ми показва. Това ми позволява да реагирам навреме, без борба и без страх.
В основата на всичко стои едно: когато тялото бъде включено в диалога, а не заглушено, то става съюзник, а не противник.
6. Коя е най-голямата заблуда, с която се сблъсквате от страна на хората, които търсят вашата помощ? Да речем, за паник атаките – мислят ли хората, че има „бързо решение“, или за енергийните практики – очакват ли „изцеление“?
Едно от най-честите заблуждения е очакването за бързо или пасивно решение – било то при паник атаките или при енергийните практики. Хората често идват с надеждата нещо „да бъде махнато“, без те самите да участват активно в процеса. Реалността е по-различна.
При мен много често идват силни, сензитивни и чувствителни жени, голяма част от които
вече са успешни и реално допринасят за обществото. Те са готови на всичко, за да се освободят
от паник атаките и страховете, защото тези състояния изтощават дълбоко – не само психически, но и физически. Вярвам, че човек подсъзнателно привлича клиенти, които в определена степен резонират с него, и това се потвърждава в практиката ми.
Хората, които не са готови на промяна, по-често не търсят терапевтична подкрепа. Те остават в ролята на жертва – не от слабост, а защото все още не разполагат с вътрешните ресурси или сигурност, за да поемат отговорност за процеса си. И това също заслужава разбиране. Знам от личен опит колко изискващи и енергоизточващи могат да бъдат тези състояния и как понякога човек стига до усещането, че губи вяра.
Хората, които идват при мен, обикновено усещат дълбочината и пространството, в което работя.
Те не търсят „чудо“, а място, където да бъдат чути, стабилизирани и подкрепени да се срещнат
със себе си без страх. Там промяната не се случва насила, а отвътре навън – чрез участие, осъзнатост и постепенно възстановяване на вътрешната опора.
7. Как изглежда вашата лична ежедневна или седмична практика за поддръжка на
собственото ви психическо, емоционално и енергийно здраве? Можете ли да споделите 2-3 неща, от които не отстъпвате, независимо колко натоварен е денят?
За мен личната практика не е отделен ритуал, а начин на присъствие в ежедневието. Има няколко
неща, от които не отстъпвам, независимо колко натоварен е денят.
Една от интегрираните ми практики е осъзнатото освобождаване на теми, които не ми
принадлежат. Това се случва естествено в моменти на движение и преход – например по време
на пътуване. Понякога използвам кратка вътрешна визуализация, в която всичко онова – мисли,
емоции или напрежение, които не са мои и не са от принос – остават зад мен, а аз продължавам
напред по-лека и по-ясна. Това не изисква усилие или концентрация, а е по-скоро вътрешно намерение, което поддържа центрираност и фокус.
Второто, което е неизменна част от деня ми, е тишината. Всеки ден се старая да бъда поне около 30 минути в пространство, в което просто съм. Без цели, без анализ, без нужда да управлявам процеси. С ясно намерение се освобождавам от натрупани емоции, мнения и вътрешно
напрежение. Това има силен стабилизиращ ефект върху нервната ми система. Бих го описала като смяна на честота – в една честота могат да доминират страх, съмнение или силни емоции, а в следващия момент, с практика и осъзнатост, човек преминава в по-тихо и ясно вътрешно състояние. Когато приемеш, че тази смяна е възможна, тя започва да се случва с лекота.
Обичам състоянието без мисли – просто присъствие. Понякога го подкрепям с разходки в природата. Дърветата имат силен неутрализиращ ефект върху емоционалното натоварване и
помагат на човека да се свърже отново със своята истина и с повече лекота.
Спортът е друг важен елемент в живота ми. Това е моментът, в който се заземявам напълно и се връщам в тялото си. Той ми помага да поддържам баланс между вътрешната работа и физическата реалност.
И накрая – всеки ден съзнателно се старая да бъда от безусловен принос за някого. Понякога за
близък човек, друг път за напълно непознат. Това не е планирано или демонстративно – истината е, че почти винаги се намира някой и някаква малка възможност. Дума, присъствие или жест в точния момент. Тази практика ме държи свързана с човешкото и ми напомня, че грижата за себе си и приносът към другите не се изключват, а се допълват.
8. Имате ли лично мото, верую или позитивна мисъл, която си повтаряте в моменти на трудност?
В трудни моменти си напомням две прости истини. Първата е: „Там, където има желание, има и
начин.“ Това ме връща към вътрешната ми отговорност и към способността да остана в движение, дори когато пътят не е ясен.
Втората е „Аз съм.“ За мен това не е утвърждение, а състояние. Напомняне да се върна в присъствието, отвъд страха, отвъд историите и ролите. Там, където силата не идва от усилие, а
от свързаност със себе си.
9. Ако погледнем глобално върху живота – стрес, забързано ежедневие, тревожност, бързи връзки, несигурни взаимоотношения, има ли една основна идея, която според вас може да бъде константа на целия този несигурен начин на живот? Нещо, за което да се хванем, образно казано, за да се чувстваме малко по-сигурни?
Ако трябва да посоча една константа в този несигурен и забързан свят, това за мен е доверието –
доверието, че съществува по-висш ред, който ни носи, дори когато умът не го разбира. Аз лично
го наричам Господ, но вярвам, че всеки човек може да го усеща по свой начин – като по-висша
сила, смисъл или вътрешна истина.
Често ми помага простата перспектива да си представя хората като част от една планета в безкрайна Вселена. Тогава става ясно колко ограничен е човешкият контрол и колко много напрежение идва от опита да го задържим. За мен контролът е илюзия, а истинската сигурност се ражда в момента, в който човек се отпусне в доверието, че животът не е срещу него.
От личния си опит знам, че когато човек се отвори за връзка с нещо по-висше от себе си и се довери, че е закрилян и воден, това променя начина, по който преживява трудностите.
Несигурността не изчезва напълно, но престава да бъде заплаха. Няма по-силна връзка от тази – не на физическо, а на вътрешно ниво. Поне така го преживявам аз.
10. Сега, когато сте интегрирала всички тези аспекти в своята практика и живот, какво е следващото ниво за вас? Къде насочвате фокуса си – към нови хоризонти в работата си, към конкретна общност, или може би към по-дълбоко лично изследване?
Преди години бях от хората, които вярват, че щастието и осъзнатостта са въпрос на достигане на
определено ниво – че когато постигна нещо, когато „отработя“ дадена тема, ще настъпи покой.
Нужно ми беше много време и личен опит, за да осъзная, че животът не функционира така.
Едно от най-дълбоките ми прозрения дойде от преживяването ми между живота и отвъдното.
Там духът е абсолютна лекота. Тук, на Земята, духът живее в материя – а това означава разнообразие от състояния, реакции и преживявания. И това не е грешка, а знак за живот.
Самите преживявания по своята същност са неутрални; ние сме тези, които чрез възгледите и реакциите си им придаваме тежест или лекота.
Днес следващото ниво за мен не е нова цел, а по-дълбоко присъствие. Обичам да осъзнавам.
Обичам да вървя с истината, дори когато тя не е удобна. Осъзнаванията не са събитие – те са ежедневие, идващо от различни нива и опитности.
Фокусът ми е насочен към това да създавам пространства, в които хората могат да си спомнят
кои са в сърцевината си. Не да станат „по-добра версия“, а да се върнат към автентичната си
истина. Бих искала повече хора да осъзнаят, че и на Земята съществува лекота, че изборът винаги е наличен и че възможностите са много по-широки, отколкото умът допуска.
Ако мога да го формулирам просто – следващото ниво за мен е да живея и работя в синхрон между дух и материя, без да бягам от нито едното. И да напомням, чрез присъствието си, че това е възможно за всеки човек.
Бих искала да оставя читателя с едно просто напомняне – че животът не изисква да бъдем завършени, силни или „готови“, за да бъдем достойни за лекота. Изисква единствено честност към себе си и готовност да слушаме.
Всеки човек носи в себе си повече мъдрост, сила и възможности, отколкото си позволява да види. Понякога е нужно само малко пространство, тишина и доверие, за да си спомним кои сме отвъд страховете и ролите.
Благодаря за тази среща и за възможността да споделя. Ако думите ми достигнат до дори един човек и му донесат усещане за яснота или покой, то те са изпълнили предназначението си.