Днес ще си поговорим малко повече за любов и то не коя да е, а именно тази между Марина Абрамович и Улай (Уве Лайсипен) – две легендарни фигури в света на съвременното изкуство, чиито личен и професионален живот е дълбоко свързан и изпълнен със страст, сътрудничество и драматични обрати. Техният взаимен живот и работа представляват уникален пример за синергия между любов и творческо партньорство.
Но кои са Марина и Улай всъщност?
Марина Абрамович е световноизвестна артистка, смятана за една от най-значимите фигури в полето на перформативното изкуство. Нейната кариера обхваща над пет десетилетия, през които тя е създала множество емблематични произведения, изследващи границите на физическата и психическата издръжливост, идентичността и връзката между артист и публика.
Абрамович е родена на 30 ноември 1946 г. в Белград, Сърбия, част от тогавашна Югославия. В интервю описва семейството си като „червена буржоазия“. Неин прачичо е Варнава, патриарх на Сръбската православна църква. И двамата ѝ родители, родом от Черна гора, са югославски партизани по време на Втората световна война. Баща ѝ Воин Абрамович (известен като Войо) е командир, признат след войната за национален герой, а майка ѝ Даница Росич, майор от армията, е назначена за директорка на Музея на революцията и изкуството в Белград в средата на 60-те години. Абрамович е отгледана от баба си и дядо си до шестгодишна възраст. Баба ѝ е дълбоко религиозна и Абрамович прекарва детството си в църквата, следвайки ритуалите на баба си. Когато е на шест, се ражда брат ѝ и тя заживява с родителите си, като същевременно взема уроци по пиано, френски и английски. Въпреки че не взима уроци по изкуство, проявява отрано интерес към него и се радва да рисува като дете.
Абрамович започва кариерата си в началото на 1970-те години, създавайки шокиращи и предизвикателни перформанси, които изследват връзката между болката, риска и тялото. Някои от най-ранните й произведения включват:
„Ритъм 10“ (Rhythm 10) (1973): Изпълнение, в което използва ножове за да играе опасна игра, наречена „петопръстник“, като режеше между пръстите си.
„Ритъм 0“ (Rhythm 0) (1974): В това изпълнение Абрамович стои неподвижно в продължение на шест часа, позволявайки на публиката да използва различни предмети върху нея, включително и такива, които могат да й навредят. Това произведение изследва границите на личната воля и човешката агресия.
В интервю, публикувано през 1998 г., тя описва как „майка пое пълен военен контрол над мен и брат ми. Не ми бе позволено да напускам къщата след 22 часа, докато не бях на 29 години… Всички пърформанси в Югославия направих преди 22 часа, защото тогава трябваше да съм вкъщи. Това е пълна лудост, но цялото ми рязане, бичуване, изгаряне, почти загуба на живота ми в „Огнената звезда“ – всичко беше направено преди 22 часа.“
Солови проекти
„Артистът присъства“ (The Artist is Present)
Едно от най-известните й солови произведения е „Артистът присъства“ (2010), което се провежда в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк. В това изпълнение Абрамович седи неподвижно на стол в продължение на 736 часа и 30 минути, като приканва посетителите да седнат срещу нея и да споделят момент на тишина и взаимно съзерцание. Тази творба се превръща в културен феномен и символ на интензивната връзка между артист и публика.
„Балкански барок“ (Balkan Baroque)
Друг значим перформанс е „Балкански барок“ (1997), за който Абрамович получава наградата „Златен лъв“ на Венецианското биенале. В това изпълнение тя седи в подземие и почиства окървавени кости в продължение на четири дни, символизирайки ужаса и болката от войната в бивша Югославия.
Абрамович също така е активна в образователната сфера и е основала Институт Марина Абрамович (MAI), който се посвещава на създаването и насърчаването на дълготрайни перформанси. Тя е преподавала и водила работилници по целия свят, предавайки своя опит и знания на нови поколения артисти.
Марина Абрамович е известна със своята харизматична и силна личност, както и с готовността си да се изложи на екстремни физически и психически предизвикателства в името на изкуството. Нейната работа е изследвала и поставила под въпрос много аспекти на човешкото съществуване, включително болката, страданието, любовта, смъртта и духовността.
Абрамович е призната за един от най-влиятелните и важни артисти на нашето време, оставяйки траен отпечатък върху света на съвременното изкуство и продължавайки да вдъхновява и провокира публиката и колегите си с всяко свое ново произведение.
Улай (роден като Франк Уве Лайсипен) е прочут немски артист, известен най-вече с работата си в областта на перформативното изкуство и фотографията. Неговата кариера е разнообразна и включва множество форми на изразяване.
Преди да започне сътрудничеството си с Марина Абрамович, Улай вече е признат фотограф.
Как се ражда любовта?
Марина и Улай се срещат през 1976 година в Амстердам, и веднага усещат силна емоционална и творческа връзка. Тогава и двамата са активни в полето на перформативното изкуство, като Марина е известна с провокативните си и физически изискващи изпълнения, докато Улай изследва границите на фотографията и перформативното изкуство.
От момента на срещата си, те започват да работят заедно и създават едни от най-емблематичните произведения в съвременното изкуство. Те стават известни с „Ритъм 0“ и „Тялото на артиста“ – перформанси, които изследват границите на телесността и човешкото взаимодействие.
Една от най-запомнящите се съвместни творби на Марина и Улай е „Ритъм 0“ (1980), в която те се обвързват един за друг с устни и дишат само през носа на другия. Това изпълнение е символ на пълното им взаимно доверие и зависимост, както и на тяхната готовност да споделят най-интимните си моменти пред публика.
Друга значима творба е „Разделянето на пътя“ (1988), което е финалното им изпълнение заедно.През 1988 г., след няколко години на обтегнати отношения, Абрамович и Улай решават да направят духовно пътешествие, което ще сложи край на връзката им. Всеки от тях върви по Великата китайска стена, в част, наречена Влюбени, започвайки от двата срещуположни края и срещайки се в средата. Както го описа Абрамович: „Тази разходка се превърна в пълна лична драма. Улай започна от пустинята Гоби, а аз от Жълто море. След като всеки от нас измина 2500 км, срещнахме се по средата и се сбогувахме.“ Тя казва, че е измислила тази разходка в съня си и осигурява това, което смята за подходящ, романтичен завършек на връзка, пълна с мистика, енергия, и привличане. По-късно тя описва процеса: „Имахме нужда от определена форма на край, след това огромно разстояние, вървейки един към друг. Това е много човешко. По някакъв начин е по-драматично, по-скоро като филмов край… Защото в крайна сметка си наистин сам, каквото и да правиш.“ Тя съобщава, че по време на разходката си е преосмисляла връзката си с физическия свят и природата. Тя чувства, че металите в земята влияят на настроението и състоянието ѝ; тя също така размишлява върху китайските митове, в които Великата стена е описана като „дракон на енергията“. На двойката са ѝ нужни осем години, за да получи разрешение от китайското правителство за извършване на пърформанса, като по това време връзката им е напълно прекратена.
Това изпълнение е не само физически и емоционално изтощаващо, но също така символизира края на една ера в живота и творчеството им.
Следват години на враждебност и съдебни битки относно авторските права върху художествената продукция: Улай осъжда Марина за това, че независимо е продавала произведения, принадлежащи и на двамата. През септември 2016 г. съдията принуждава Марина да плати 250 000 евро на бившия си партньор за нарушаване на договор, подписан през 1999 г., който регламентира използването на произведенията, създадени заедно между 1976 и 1988 г.
След години на отделеност и взаимна дистанция, те отново се срещат през 2010 година, когато Марина изпълнява „Артистът присъства“ в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк. В това изпълнение, Марина седи неподвижно на стол и приканва посетителите да седнат срещу нея и да споделят моменти на тишина и взаимно съзерцание. Улай неочаквано се появява и сяда срещу нея, създавайки един от най-емоционалните моменти в историята на съвременното изкуство. Тяхната среща на тази сцена, след толкова години, е трогателна и показва дълбоката връзка, която все още съществува между тях.
Наследството на любовта и изкуството
Връзката между Марина Абрамович и Улай остава като символ на интензивна и непоколебима любов, която надхвърля времето и пространството. Тяхната съвместна работа продължава да вдъхновява и да предизвиква мисълта на нови поколения артисти и почитатели на изкуството.
Марина и Улай показват, че любовта и изкуството могат да бъдат неразривно свързани, създавайки уникални и въздействащи произведения, които оставят траен отпечатък върху културното наследство. Въпреки че техният път заедно има своите върхове и падения, тяхната история е доказателство за силата на човешката връзка и непреходното въздействие на изкуството.
