Обещахме Ви, че ще посветим доста време на темата за домашното насилие. Потърсихме следващия ни гост- специалист психолог, за да й зададем няколко въпроса, свързани точно с тази тема. Направихме един доста информативен и задълбочен разговор, който силно се надяваме, че ще бъде от полза както на жени, които търсят съдействие при домашно насилие, така и на всички останали жени, които искат да бъдат информирани.
Нека се запознаем с Лучия Таскова, на 40-годишна възраст, от град Пловдив. Първоначалното си психологическо образование придобива в Пловдивския университет, но има и допълнителни квалификации от същия университет, както и от други университети и асоцииации в България и чужбина. Тя е психололог, детско-юношески психолог, ерготерапевт, арт-терапевт, фамилен и брачен консултант. Също така е и вещо лице към Районен съд Пловдив.
Лучия работи на частна практика в сферата на индивидуалното, фамилно и брачно консултиране. Основател е на консултативно-терапевтичен център „Веселата къща“, който е с насоченост терапевтиране на деца с нарушения в развитието.
Има участия в редица международни проекти, най-значимите от които са тези, свързани с борбата срещу насилието над жени и изграждането и подобряването на семейните връзки чрез адаптирани спортни дейности и двигателни активности.
- Как бихте определили психологическото и емоционално въздействие на домашното насилие върху жертвите в България и какви са най-честите последици за тяхното психично здраве?
Домашното насилие е тема, която, за съжаление, през последните години взима все по-голям превес. Жертвите на домашното насилие стават все повече, независимо от пола, но и се дава все повече гласност на този проблем, който засяга цялото ни общество, а не само микроклимата на средата, в която се извършва самото насилие.
Една жертва на насилие преминава интензивно през целия пъстър набор от негативни емоции – гняв, страх, вина…
Последиците върху психичното здраве могат да бъдат крайно негативни, дълготрайни и трудно преодолими, като е твърде вероятно да дадат отражение на по-нататъшния живот на лицето, независимо дали е еднократен акт на насилие или е обичайно повтарящо се действие, независимо и дали се касае за вербално, икономическо, сексуално и/или физическо насилие. Насилието е насилие във всичките му форми и трайно уврежда психиката на жертвата.
Най-изпъкващият проблем при жертвите на домашно насилие, с които съм работила, безспорно е засегнатата самооценка и заниженото самочувствие. Заради емоционалното и психическо насилие, на което тези лица са подложени, те изпитват чувство за безполезност, липса на каквато и да е увереност в собствените си качества. И това далеч не е всичко. Много от жертвите на домашно насилие, с които съм работила, предимно жени, проявяват забележителна амбивалнтност по отошение на чувствата си – любовта към партньора е съпроводена с неистовия страх за здравето и живота им. Да не говорим и за другия букет от тревожност, депресия, дори и суицидни мисли. И говорейки за дългосрочния ефект на насилието, дори и да се избави жертвата от насилника, то тя не е застрахована от ПТСР.
И не на последно място жертвите на домашно насилие често изграждат идентичност на жертва, което оказва пагубно влияние върху ежедневието и благополучието им.
- Какви са основните психологически причини, поради които жертвите на домашно насилие остават в токсични отношения, дори когато осъзнават вредата?
Това е тема, която може да е изключително дълга. Първото, което ми идва в съзнанието е страх. Страхът е мощна движеща сила, но може да се окаже и крайно ограничаваща бариера. Много от жертвите на домашно насилие остават в токсичната връзка подвластни на страха, че няма да се справят сами. Нека не забравяме, че много от жените жертви на домашно насилие са поставени в позиция на зависимост от материална гледна точна.
Ако прибавим и липсата на увереност от получаване на подкрепа, то това подсилва страха. Домашното насилие е може би най-разпространената форма на насилие, но същевременно е и най-прикрита. Жертвите на домашно насилие в много от случаите не споделят с близките им какво се случва зад вратите на собствения им дом.
Съответно много от клиентките ми са споделяли, че се страхуват да предприемат действия за отделянето от насилника, защото се притесняват от моментната реакция, т.е., поднасяйки новината за желание за раздяла, те се страхуват, че това ще провокира нов акт на насилие срещу тях. А много често в картинката има намесени и деца, което възпира жертвата просто да избяга.
Домашното насилие и насилието от страна на партньор, с когото дори може и да не живееш заедно, има една определена цикличност, обичайна повтаряемост. То минава през няколко фази. Първата е тази, през която се натрупва напрежението поради различни причини – финансови затруднения, напрежение в работата, грижата за дома и децата… През тази първоначална фаза обикновено нещата започват с размяна на словесни нападки и обиди. Когато напрежението ескалира и достигне пиковата си точка, тогава се осъществява самият акт на насилие, което се явява втората фаза от този цикъл. И следва третата фаза, която в психологията може да чуете да наричаме „фазата на медения месец“. Обичайно за тази фаза е, че насилникът започва да проявява разкаяние, той е засрамен от поведението си, осъзнавайки зловредността на постъпката си. И наистина в този момент може да е искрен. Именно в тези моменти на разкаяние се появява едно компесаторно еуфорично поведение, насилникът ухажва жертвата, прави и подаръци, проявява нежност, загриженост, щедрост, поднася извинения. Въобще има проява на една силна любвеобилност, която отново засилва връзката между двамата. И в някакъв момент всичко това се повтаря. Да не забравяме, че говорим за цикличност. Именно третата фаза от този цикъл също е нещо, което кара жертвата да повярва, че този път наистина е за последно, както и е обещавано многократно. Но пак да повторя, този цикъл се повтаря.
- Виждате ли определени културни или социални фактори, които допринасят за това явление? Какво, според Вас, трябва да се промени на обществени нива?
Насилници има сред всички социални и културни групи. Насилникът може да бъде много богат човек, може да бъде и такъв с изключително нисък икономически статус. Насилници има дори и сред най-религиозните, независимо каква религия изповядват. Човек може да е наислник и незвисимо от своята възраст. В работата си съм срещала и деца, и родители, възрастни хора, които са проявявали насилие. Дори и интелектуалният статус не определя насилника. Един насилник може да бъде както необразован, така и с много високи академични постижения.
Всичко това важи и за жертвите на насилието. Насилието не познава социални, културни и интелектуални норми. То се среща навсякъде, независимо от националност, полова принадлеждност, култура, религия, социален или образователен статус. Насилници има сред всички общности, както и жертви.
- Какво е значението на психологическата подкрепа за жертвите на домашно насилие, и какъв е достъпът до тази подкрепа? Има ли достатъчно ресурси и специалисти?
В страната ни функционират няколко кризисни центъра, които приютяват жени и деца жертви на домашно насилие. Не знам колко точно на брой, но предполагам са пълни. Достъп до безплатна психологическа подкрепа има във всеки един общностен център. Специалисти има. Всеки един терапевт може да окаже психологическа подкрепа. И все пак има много колеги, които работят по европейски проекти и консултират жертви на домашно насилие. Съществуват и терапетични групи за жертви на домашно и/или друг вид насилие. Редица асоциации и фондации се борят срещу домашното насилие и оказват подкрепа на пострадалите чрез различни форми. Съществува и национална телефонна линия за пострадали от насилие.
В България има съществуваща мрежа за социална защита за жертви на домашно насилие, в която работят правни експерти, психолози, социолози и социални работници. Въпреки това е необходимо допълнително укрепване и разрастване, тъй като в по-малките населени места например достъпът до ресурси за подкрепа е по-ограничен.
Смятам, че при всички положения трябва да се помисли за увеличаване на подкрепата на жертвите на насилие.
До скоро насилието в условията на интимна връзка не се приемаше за домашно насилие, но законът за защита от домашно насилие претърпя някои промени, които до известна степен са обнадеждаващи за жертвите. И все пак все нещо не достига, защото домашното насилие не е изкоренено от обществото ни.
5.Как бихте описали връзката между преживяванията на насилие в детството и риска от влизане в токсични взаимоотношения в зряла възраст?
Често ще чуете психолози да казваме, че насилието поражда насилие. Разбира се, няма общовалидна норма и всеки случай е изключително индивидуален. Безспорно агресията е част от човешката природа и тя се активира при определени условия, някои дразнители предизвикват фрустрация.
Дори и да не са преки жертви на насилие, децата, които растат в условия на домашно насилие също са засегнати. Негативните преживявания оставят трайни последствия у крехката детска психика. Факт е, че немалка част от децата, които са били преки или вторични жертви на домашно насилие, като възрастни несъзнателно копират модела на родителите си и на свой ред се превръщат в агресори. Това е така, защото те просто познават този модел. Толкова дълго са живяли в условия на агресия, че някак си им се струва нормален този модел на поведение и съответно го проявяват.
Наблюдава се и друг тип поведение, това на жертвата. Децата, които са живяли в условия на насилие, растат неуверени, с ниска самооценка и подтиснати. Когато едно дете е жертва на насилие, то расте с убеждението, че не е достойно за любов. Това в бъдеще може да доведе до неувереност в собствените интимни отношения и до затруднения да изгражда и поддържа пълноценни романтични връзки. Във взаимоотношенията си с противоположния пол, такова лице винаги ще влиза в позицията на жертва, без значение дали партньорът е агресор или не.
И двата модела на поведение превръщат взаимоотношенията в токсични, независимо кой е насилникът и каква форма на насилие проявава към партньора.
6.Какви са сигналите и симптомите, които хората могат да наблюдават у себе си или близките си, ако смятат, че са в насилствена връзка? Какви съвети бихте дали за първите стъпки към търсене на помощ?
За съжаление, някои от жертвите на насилие могат много умело да прикриват това, което в действителност им се случва. Много често насилието остава скрито за околните. Насилието не винаги се забелязва по външни белези. И насилие не е само физическият акт на насилие. Ето защо можем да наблюдаваме за промени в емоционалния свят на лицето. Ако преобладават повече негативни емоции, плахост, социално отдръпване, завишена тревожност, то това би могло да бъде индикация за проява на насилие. Ако сте близки на двойката, наблюдавайте реакциите и на двамата в различни ситуации. Понякога е трудно някой да признае, че е жертва на насилие. Необходимо е време жертвата да се увери в добрите намерения на хората, които й предлагат помощ и да знае, че наистина ще й бъде оказана подкрепа. Уверете жертвата на насилие, че вие сте там и сте готови да помогнете. Жертвите ги съветвам да потърсят помощ незабавно. Всички знаем, че това понякога е крайно необходимо с цел да се запази живота на лицето. Независимо от това какви са взаимоотношенията с насилника – романтични, интимни, родствени, родител-дете и т.н.
Колкото по-бързо се излезе от капана на насилието, толкова по-големи шансове има жертвата по-лесно да преодолее травмата. Защото насилието е изключително травмиращо, дори и да било еднократен акт.
7.Какви превантивни мерки могат да бъдат предприети в България за предотвратяване на домашното насилие, и какви роли биха могли да имат образователните и социалните институции в този процес?
Социалните институции могат да оказват по-голяма подкрепа на жертвите на насилие. Могат да работят по създаването на кампании за превенция и защита. Пак социалните институции биха могли да привлечат и юристи, които да консултират жертвите по отношение на техните права и да им се подсигури правна защита, ако това е необходимо.
Кампанииите за информираност също са от значение. Като терапевт смятам, че още от най-ранна възраст е редно да се работи за превенция на насилието. Децата трябва да знаят, че тялото и душата им следва да бъдат неприкосновени и ако нечие чуждо действие ги кара да се смущават, да се чувстват обидени и накърнени, то трябва да сигнализират на доверен човек.
Необходима е повече гласност на проблема и на възможностите за защита.
От друга страна в подобни кампании биха могли да се включат фамилни и брачни консултанти, защото насилникът понякога също не осъзнава, че е насилник. Добре е семейства, в които има индикации за дори и минимални прояви на домашно насилие, да бъдат насочвани към брачна терапия, защото за да бъде прекъснат този порочен модел на взаимодействие, се изисква осъзнатост и от двамата. Иначе рискът жертвата отново да бъде жертва в едни следващи взаимоотношения, и съответно насилникът да продължи да проявява насилие върху следващия си партньор, никак не е малък.