Нинко Кирилов е автор на книги с проза, поезия и драматургия: “Двойници и животни” (2013 г.), “Човек сред хората” (2017 г.), “Три пиеси” (2018 г.), “По-сурово” (2019 г.), “Падане завинаги” (2021 г.) и “И други дупки” (2022 г.). Публикуван е във вестници, списания, онлайн издания, поетични и прозаични сборници. Печелил е награди основно с кратка проза и поезия. Негови текстове са превеждани на английски, италиански, испански, сръбски и черногорски, а стихосбирката му “По-сурово” е издадена в Индия от Taj Mahal Review.
Преди да започне това интервю трябва дебело да подчертаем, че нашето списание има особено отношение към поета и човека Нинко Кирилов. За многогодишните ни читатели, вероятно не е тайна, че вече сме имали едно смеем да твърдим не лошо интервю с него по повод книгата му „Падане завинаги“. Можете да си го припомните тук.
Днес сме се събрали, за да си поговорим за новата му книга „Портокал“, която излезе от печат буквално преди броени часове. Тя е свежа, нестандартна, уникална по рода си като форма на изказа, и ни оставя с усещане за любов във всяка клетка на тялото и съзнанието.
Ако имате интерес към книгата, можете да си я поръчате онлайн тук.
1.„Портокал“ – любовно откровение, сервирано натюр, с нестандартна граматика, или?
Или. Това е. Или. В контекста на книгата е. Няма как да го обясня по-добре.
2.За колко време се „роди“ книгата – имаме вътрешна информация, че говорим за ултра, феноменално къси срокове. Ще ни споделиш ли тайни от кухнята?
За раждането в метафоричен смисъл е трудно да се говори, но написването на текстовете се случи за около месец и половина – едновременно стихийно и обмислено, еуфорично и рационално. Процесът „перфектната буря“. Стефан Иванов и Мария Куманова в ролята си на редактори влязоха идеално в тази пулсация с изключително бърза и прецизна работа. Същото важи и за издателите ми от Scribens (най-вече Георги Гаврилов и Анна Лазарова), които разбраха тази книга, още преди да се превърне в книга.
3.Спомена редакторите Мария Куманова и Стефан Иванов – предизвикателство ли беше „Портокал“ за тях?
Мария Куманова беше чела доста от текстовете и всъщност тя ми подхвърли идеята, че тези текстове могат да се превърнат в отделна обособена цялост – идея, която се появи, когато бях на премиерата на „Блудни синове“ на Едвин Сугарев (при него се е получило по подобен начин). Стефан Иванов успя в първите дни от бащинството си да отдели присъщия и фин усет към ръкописа. И той, и Мария имат тази сензитивност към детайлите, които ѝ бяха необходими.
4.Да поговорим за експериментирането със синтаксиса в книгата. Не е имало подобно „нещо“ до момента в българската поезия. Четейки оставаш с впечатлението, че сам можеш да довършиш историите. Така ли беше замислено от теб?
Не. За мен „историите“ са една история и тя е абсолютно ясна и директна през призмата на споменатата буря между изюзионно-делюзионното и реалните му вербални проекции в нашата скромна реалност. Синтаксисът е такъв, защото няма как да не е. Пишем за. Функционираме от. Не е маниерност, а моите лични светлинни потоци.
5. Да обърнем и малко внимание на външното оформление. Как се роди идеята за тази стилна и изчистена корица?
Корицата е на Анна Лазарова и съм ѝ наистина благодарен както и на редакторите си. Принципът е базов: по-малкото е повече. Портокалът може да е квадратен. Нищо не е абстрактно, защото всичко е абстрактно. На такова заглавие му трябваше точно такава корица и много я харесвам.
6.На моменти стиховете са объркващи, отнесени, деструктурирани, но в крайна сметка формират едно цялостно усещане за емоция. В това ли е красотата на любовта – че не следва правила, а просто е?
Да.
7. Тъй като последните ти книги са поезия, смяташ ли да се завърнеш към прозата, или не е на дневен ред, засега? И изобщо до колкото поезията и прозата като жанрове могат да вървят ръка за ръка?
Не вярвам в съзнателното геронтомодерно боравене с диференцирани форми и жанрове. Прозата е поезия, рисуването е поезия, правенето на закуска е поезия – като акт. Ако тази сутрин пресечеш улицата с мисъл за това дали спи и какво сънува някой човек, ти пресичаш с поезия. Но по-директно: имам една купчина разкази, които си харесвам и не са излизали на хартия. Засега не мисля за това дали, кога и как биха се оформили в книга, но „Портокал“ също не беше „по план“.
8.„Портокал“ е нещо тотално различно – първо, поради „счупването“ на традиционната фраза, и второ, за теб като автор. Това ли е твоят нестандартен почерк, който искаш да оставиш в любовната поезия или да очакваме още иновативни подходи в бъдеще?
„Вярвам в продължителното объркване на сетивата“ – това са думи на поета Джим Морисън. Светът е в съвършен ред и едновременно в абстрактен хаос, от нас зависи да си наместим частите от пъзела. Не знам кое е „любовна поезия“. Не знам кое е стандартен и кое е нестандартен почерк. Вероятно мнозина са смятали т.нар. action painting на Джаксън Полък за иновативна техника, а за него това е било равносилно на това да облече по-удобна риза, която да не му пречи да се чувства комфортно. Ризата се променя, човекът се променя – Хераклит, разбира се, е прав и няма обективна истина, има контекст, в който промяната е единствената константа. Това важи с пълна сила за всяка форма на изкуство. Поне така го виждам аз.
